Mandrill - Fencewalk

Честита неделя на всички. Купчините черно злато, готово да бъде почистено, сортирано и селектирано за документиране във Funky Bites стават все повече и по-големи. Днес за избора на сингъл ми помогна все още неотзвучалото плажно парти в Live music bar Red Rock, на което миналата неделя завъртях прилично количество funk, northern soul и rock. Изживяването беше наистина много приятно и като се замисля, фънкът и рокът май винаги са вървели ръка за ръка (е, поне в най-силните години от съществуването си). За това допринасят както еднаквите инструменти, използвани и в двата стила, така и многобройните музиканти, прекрачвали от единия лагер в другия. Не на последно място стои и отношението, излъчването, поведението на фънк и рок артистите като на лоши момчета (и момичета разбира се). Затова днес ще чуем Mandrill с Fencewalk - парче от 1973, в което миксът между фънк и рок е повече от прекрасен.

Mandrill е група, заемаща особено място в списъка с моите любими фънк банди. По някаква неясна причина обичам артистите, които не са постигнали кой знае какъв комерсиален успех, но са оставили след себе си безценно фънк наследство (всъщност причината очевидно не е чак толкова неясна). Точно такъв е случаят с Mandrill. Звученето на тази група е изтъкано от фънк, в който са примесени латински, карибски и джаз влияния, блус, психеделия и чист рок. George Clinton посочва именно Mandrill като най-голямото вдъхновение за проекта му Parliament-Funkadelic, а друг беспорен признак на признание към музикантите е фактът, че семпли от тяхната музика са вплетени в инструменталите на безброй съвременни хип-хоп продуценти.

Групата Mandrill е създадена в Бруклин през 1968 от братята Ric Wilson (саксофон, вокал), Lou Wilson (тромпет, вокал) и Carlos Wilson (тромбон, вокал), които иначе са родени в Панама. Избират наименованието на вид западноафриканска маймуна за име на групата си по две причини: заради лицето й, което е ярко оцветено в най-различни цветове, и заради много добре развитата социална среда на тези маймуни, в която семейството е на особена почит. В началото тримата братя репетират в салона за красота, където работи майка им. По-късно към състава се присъединяват Claude "Coffee" Cave (клавишни), Omar Mesa (китара), Bundie Cenas (бас) и Charlie Padro (китара). Подписват с Polydor и през 1970 излиза дебютната им плоча, в която се преплитат jazz-rock, latin rock, soul и funk. За втория им албум (1972) Fudgie Kae Solomon заменя Cenas на баса и бандата започва да привлича вниманието към себе си с парчетата Ape Is High и Git It All.

С новия барабанист Neftali Santiago през 1973 Mandrill записват плочата Composite Truth, съдържаща прекрасни funk и latin funk бижута като Hang Loose и Hagalo, както и сингълът, достигнал най-високо в класациите: Fencewalk. През следващата година излиза албумът Just Outside of Town (включващ сингъла Mango Meat), но веднага след това китаристът Mesa напуска по (цитирам) духовни причини. Заменен е от Dougie Rodriguez, работил дотогава със Santana. Най-успешният албум на Mandrill безспорно е двойната плоча Mandrilland, веднага след излизането на която напрежението в групата ескалира. Братята Wilson са обвинени от останалите членове, че управляват твърде деспотично формацията, което (в подкрепа на тези обвинения) води до отстраняването на всички, чиято фамилия не е Wilson - в състава остава само Claude Cave.

Вътрешните проблеми водят до разрив и с Polydor - следваща спирка на Mandrill са United Artists Records. Те издават два албума на бандата (през 1975 и 1976), които са записани с ритъм секция, съставена от студийни музиканти. Година по-късно групата вече е част от каталога на Arista и още с дебютния си албум за този лейбъл (We Are One) отново кара хората да заговорят за Mandrill - главно заради парчетата Funky Monkey и Can You Get It. Записите са съпроводени от завръщането на Santiago зад барабаните, присъединяването на още един брат - Wilfredo "Wolf" Wilson - на баса, както и с дебюта на китариста Joaquin Jessup. Следват още два албума за Arista (New Worlds и Getting in the Mood), след което групата записва два саундтрака за култови филми - The Greatest (1977) и The Warriors (1979). Последният албум на Mandrill - Energize!, излиза през 1982, веднага след което бандата се разпада.

Fencewalk е един от любимите ми сингли изобщо (обърнете внимание на дългото китарно соло, съпроводено от бруталната брас секция в лицето на братята Wilson). От Б-страната ще откриете latin funk парцала Hagalo, който след известно време задължително ще се озове на страниците на този блог. Enjoy.

mandrill mp3 | lyrics

free music downloads | music videos | pictures

Peace & Funk

P.S. Тъй като и Funky Bites, и радио предаването ми 45 оборота в минута са места, където винилът всяка седмица бива издиган в култ, няма как да не споделя с вас стихчето, което снощи слушател ми продиктува по телефона, докато в ефир вървеше селекцията ми от редки 7-инчови фънк сингли:

Не забравяйте винила -
там е наш'та страшна сила.
Че тоталната цифровизация
води до алиенация.

Понякога животът ни поднася поредната тема за размисъл под доста нестандартна форма.

The Meters - Good Old Funky Music

Изключително съм щастлив от положителните отзиви, които получих за новата рубрика на Funky Bites - Funky 16 Questions. Благодаря на Досю Амуджев за отзивчивостта и на всички вас за интереса. Всеки месец ще ви срещам с една ключва фигура от света на музиката, на чиято работа се възхищавам - защото музиката е игра с много участници. А сега, няколко минути след като уикендът официално влезе в сила, е време за поредната фънки хапка тук, във Funky Bites: Good Old Funky Music на the Meters - сингъл от 1971, включен в каталога на Josie Records.

Групата the Meters е създадена през 1966 в Ню Орлийнс. През цялата си история тя е предвождана от Art Neville (клавишни, вокал) – една от водещите фигури в музикалната общност на Ню Орлийнс. Като тийнейджър в гимназията той записва парчето Mardi Gras Mambo с групата си the Hawketts за Chess Records. Постепенно набират успех, който води до солов договор на Art с други две музикални компании. За тях издава няколко песни, превърнали се в регионални хитове в началото на 60-те. Около 1966 той създава групата Art Neville & The Sounds с братята си Aaron и Charles, които са вокалисти, Leo Nocentelli (китара), Joseph "Zigaboo" Modeliste (барабани), и George Porter (бас). Формацията се стикова доста добре чрез многобройните неформални джем сешъни, които музикантите си организират в различни нощни клубове в Ню Орлийнс. След няколко месеца продуцентите Allen Toussaint и Marshall Sehorn наемат инструменталната част на групата за студийна формация на лейбъла си Sansu Enterprises, вече под името the Meters.

Там музикантите свирят в записи на Earl King, Lee Dorsey, Chris Kenner и Betty Harris, както и на самия продуцент Toussaint. Синглите им Sophisticated Cissy и Cissy Strut стават хитове през пролетта на 1969, последвани от Look-Ka Py Py и Chicken Strut по-късно същата година. През 1972 групата се мести в Reprise Records, където, въпреки малкото успешни албуми, продължават да се радват на интереса към себе си от последните години. Там също свирят за други изпълнители, сред които Robert Palmer, Dr. John, LaBelle, King Biscuit Boy и Paul McCartney. Следват още албуми и две турнета – през 1975 и 1976, в които the Meters са подгряваща група на Rolling Stones.

През 1976 Toussaint и Sehorn предявяват претенции за права над продукцията на формацията, което води до тяхното уволнение. След издаването на албума New Directions следващата година обаче, продуцентите искат правата над името the Meters. Точно това е и моментът, в който, вместо да се борят докрай, членовете на групата решават да се разделят. Годината е 1977. Art, Cyril, Aaron и Charles създават the Neville Brothers, докато останалите трима започват дейност като сешън музиканти в Ню Орлийнс. През 1990 the Meters се събират отново, предимно за концертна дейност, но с постоянно менящ се състав. Подобни реюниъни през 90-те наблюдаваме при повечето банди от златната ера на фънк и соул музиката - за съжаление наблюдаваме и техните отчаяни опити да се доближат до формата от най-добрите си години.

Good Old Funky Music е сингъл, чието звучене отговаря много точно на заглавието. Обичам саунда от края на 60-те и началото на 70-те - суров, тежък, и в същото време някак топъл и уютен. Тогава фънки музиката едва ли е била стара, но със сигурност е била дяволски добра. От Б-страната ще откриете Sassy Lady - още едно фънк бижу, за което ще си говорим друг път. Enjoy.

the meters good old funky music mp3 | lyrics

free music downloads | music videos | pictures

P.S.: Не забравяйте, че тази неделя ще пускам фънк и рок за петия рожден ден на Live music bar Red Rock - Варна. Започвам в 14:00, а след мен на сцената ще излязат Red Rock Band и Васко Кръпката с групата си. Заповядайте на фънк, риба и мнооого бира...

Peace & Funk

Funky 16 Questions (юни, 2010) : Досю Амуджев

Музиката е игра с много участници, целта на която е един импулс да премине успешно разстоянието от адресанта до адресата. Този дълъг път е осеян с голям брой посредници, без които тази на пръв поглед проста схема не би функционирала. Те създават вкусове, музикални течения, движения, обединения; проповядват и поучават, възпитават и изграждат музикални личности. Те променят съдби. Харесвам тези хора и ги поставям редом до музикантите, чиято музика носят със себе си. Защото, независимо дали са под светлините на прожекторите, или в някой тъмен ъгъл със слушалки на ушите, те са едно от най-важните зъбни колела в сложния механизъм, наречен музикална комуникация. Много рядко се замисляме как дадена песен е достигнала до нас, но ако го направим, ще се сетим за тях. А те са диджеи, селектори, организатори на фестивали, промоутъри, мениджъри на лейбъли, музикални редактори и журналисти, радиоводещи, собственици на музикални барове и клубове, фенове на музиката.

Funky 16 Questions е новата месечна рубрика тук, във Funky Bites. Желанието ми е да ви запозная по-отблизо с музикалните личности, които чувствам близки до концепцията на този блог - за целта реших да им задам 16 въпроса. Излишно е да споменавам, че всички участници в тази рубрика са изключително ценени от мен - за това, което са направили до момента в областта на музиката, и за това, което тепърва ще направят. Желая ви приятни минути с хората, без които за всички нас музиката нямаше да бъде това, което е.

Щастлив съм да ви представя първия участник във Funky 16 Questions: Досю Амуджев.

01. С какво се занимаваш?

Най-общо казано с музикална журналистика. В момента работя като музикален редактор на TV7, продуцирам и водя предаването Groovy Sessions Radio Show по радио Нова и когато се появи възможност, с колегите от Groovy Sessions организирам партита и концерти с чуждестранни изпълнители и диджеи.

02. Какво мислиш за ситуацията в България в твоята сфера на дейност?

Не мисля за ситуацията в България. Имам собствени цели и търся начин да ги постигна. Стремя се да се уча от най-добрите в света.

03. Удовлетворен ли си от равнището, на което музикалната ти кариера се намира в момента? Какво още искаш да постигнеш?

От една страна съм удовлетворен, но от друга винаги има какво още да се направи и не спирам да мечтая и да се опитвам да променям към по-добро резултатите във всяка една област, в която работя.

04. С кое от постигнатото до момента в музикално отношение си най-горд?

С марката Groovy Sessions.

05. Как успяваш да балансираш между музикалните ангажименти и личните си отговорности?

Много трудно. Щастлив съм, че имам до себе си човек, който много добре разбира какво значи да си “меломан”.

06. Имало ли е момент, в който си искал да захвърлиш всичко и да спреш да се занимаваш с музика (и ако е имало, какво те накара да не го направиш)?

Имало е много такива моменти. Натоварването, преумората, понякога разочарованието от резултата, който не ми е харесвал, са ме карали да се замислям дали си заслужава. Но на мен бързо ми минава. Аз съм мечтател и това ме прави малко разсеян, но пък ми помага бързо да се презареждам с позитивна енергия.

07. Кого/какво би посочил като своето най-голямо музикално вдъхновение?

Любимият ми музикален инструмент е пианото. Музикантът, който винаги ще обичам, е пианистът Bill Evans. Албумът – Waltz for Debby.

08. Кое е първото парче, различно от детска песничка, което чу през живота си (и за което имаш спомен)? Кога и къде се случи това?

Трудно ми е да си спомня първото парче. Но си спомням първата плоча, която след като открих буквално изтърках от слушане. Това беше един албум на Golden Gate Quartet издаден от източно германската компания Amiga. По-късно разбрах, че записите са правени за Capitol Records.

09. А кое е последното парче, което чу до този момент (или което слушаш в момента)?

Хм, това е много труден въпрос. Поради естеството на работата ми през ушите ми дневно преминава толкова много музика, че понякога дори не ми остава време да се влюбя в някое от парчетата. В момента слушам един прекрасен соулфул кавър на парчето на Gnarls Barkley – Crazy. Версията е дело на Ben (L’Oncle Soul) и е записана в традицията на нордърн соул звученето от края на 60-те. За разлика от оригинала и версията на Alice Russell тук присъства брас секция, която придава много груви настроение на парчето.

10. Опиши любимата си музика.

Всяка музика, в която има добра мелодия. Във всяко парче търся първо мелодията и след това ритъма. Защото според мен онова, което запомняме и си припяваме, е именно мелодията (било то Моцарт или Джеймс Браун).

11. Има ли парче или албум, което/който можеш да слушаш по всяко време?

Не. Обикновено сменям любимите си изпълнители през месец -два. Когато някой ми направи впечатление, намирам всичко от него, изслушвам го, подбирам онова, което много ми харесва, и след един или два месеца го “архивирам” във фонотеката си и тръгвам на лов за следващото си откритие. Иначе през няколко месеца винаги в плейъра ми се оказва по някой запис на John Coltrane, Bill Evans, Miles Davis или Billie Holiday. Много обичам и Tom Waits.

12. Кой музикален носител харесваш най-много? Защо?

По принцип съм голям любител на винила, но с една уговорка – според мен музиката трябва да се слуша на носител, отговарящ на времето, в което е правена. Разбира се, ако е записвана аналогово е редно да я чуеш на плоча, защото когато са я правили и музикантите, и продуцентите, и (много важно) тон- режисьорът са мислили за звука от винила. С дигитализацията и появата на всички нови формати самото мислене и начина на композиране и смесване са се променили. Затова предпочитам да слушам новите групи на компакт диск, освен ако авторите не са предвидили записът да излезе и на винил. Все по-често се улавям, че слушам музика от флаш карта включена чрез USB към уредбата в колата. Защото съм я получил по интернет и това се оказва най-лесния начин да я чуя.

13. Според теб какво губят и какво печелят музикалните фенове от интернет?

Трудно ми е да преценя, какво губят. Всъщност много е важно първо да уточним, какво точно е интернет. За мен той е една огромна информационна банка. Достъпът до тази банка предлага безкрайни възможности за онези, които знаят, как точно да я ползват. Често сравнявам интернет пространството със старата квартална библиотека. Има я, в нея е пълно с много и най-разнообразна литература (която можеш да откриеш само там), но по-голямата част от хората си взимат предимно любовни и криминални романи. Стойностните книги често са с неразрязани страници. Същото е и с интернет пространството – има всичко, стига да знаеш, какво търсиш. Ако обаче говорим за достъпа до музиката и за нейното качество, то аз лично харесвам възможността да чуя всяко нещо, което искам и да преценя, чак след това, дали да си го купя или не и в какъв формат. Не съм против компресираните формати, защото смятам, че чрез тях музиката достига до много по-голям кръг слушатели. Настръхвам, като си спомня, колко време и нерви ми е отнемало през 80-те да намеря албум, за който някой, някъде ми е споменал, че си струва да чуя. И след като най-накрая съм успял да се сдобия с него, съм установил, че той не ми харесва. А за музикалните носители, метафорично погледнато, дали ще пиеш вино от кристална чаша или от пластмасова е въпрос на култура и личен избор.

14. Кое е най-значимото за теб събитие с твое участие (и като изпълнител/организатор/промоутър/собственик на клуб и т.н., и като фен)?

Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. За мен едно от най-важните събития от последните години е появата на фестивала “Джаз +” и оцеляването му. Защото това е един от малкото фестивали, които предлагат в програмата си непознати на широката публика у нас имена. Имена, които в момента са известни в цял свят и за които тепърва ще се говори много. С риск да обидя някой от промоутърите у нас ще кажа, че е много по-трудно да накараш публиката да дойде на концерт от любопитсво и да остане приятно изненадана от музиката и изпълнителите, отколкото да поканиш име, което е световно известно. Ценя фестивалите, които се превръщат в марка, на която можеш да се довериш, независимо от имената, които ще чуеш. Такива у нас за мен са джаз фестивалът във Варна, “Джаз +” и Mellow Music Festival. С партитата, които Groovy Sessions организира през последните години, се опитахме да направим точно това – да представим продуцентите и собствениците на независимите музикални лейбъли, чиято музика сме пускали в предаването. Мисля обаче, че все още не сме успели напълно да наложим нашата марка.

15. В наши дни диджеите са известни почти колкото изпълнителите, чиито парчета пускат. Какво е мнението ти по този въпрос и мислиш ли, че това е заслужено?

Считам, че добрият диджей трябва да възприема себе си като музикален критик. Всъщност в наши дни диджеите са иззели функциите на радио водещите от 70-те и 80-те, представяйки ни (от ефира и клубната сцена) всичко ново и интересно на музикалния пазар. Разликата е, че в онези години първо ставаш водещ, а след това диджей, докато в наши дни е обратното. Според мен добрият диджей е много повече от човек, пускащ музика на парти или концерт. Той е продуцент, критик, пионер, новатор и като такъв винаги ще има своето запазено място на сцената, редом до музиканта. И своята популярност.

16. Благодаря ти за отделеното време. Защо прие да отговориш на въпросите?

Защото от всичко, което съм чел, видял, слушал от вас и за вас, смятам, че сме сродни души, или както се казва “Soulmates”.

Groovy Sessions е седмично, двучасово предаване, което звучи на честотата на радио Нова (София 101,7 MHz), всяка неделна вечер от 23:00 до 01:00. Създадено е през 2005 година. Зад името Groovy Sessions Team стоят Досю Амуджев, Ангел Мишев – DJ Funkusion и Орлин Василев – DJ Oto. Повече за тях и техните музикални пристрастия, както и за предаването, можете да откриете в сайта на Groovy Sessions на интернет адрес: http://groovysessions.com/

James Brown - Get Up Offa That Thing

Напоследък е доста горещо тук, във Funky Bites. Съвсем скоро предстои да стартират две нови инициативи, за които ще разкажа по-подробно в друг пост. Сега съвсем накратко: 1) най-накрая радио предаването ми 45 оборота в минута ще има архив за свободен даунлоуд; 2) в отделна рубрика ще ви запознавам по-отблизо с музикалните хора, които харесвам. Засега ще открехна вратата само толкова - след броени дни очаквайте повече подробности.

Изключително съм щастлив, че това късче от интернет се радва на все по-голямо внимание от феновете на фънки музиката. Тук ще използвам възможността да поздравя и да благодаря на Тихомира - един от последователите на този блог, с която имах щастието да се запозная на живо снощи в бар Blues Brothers. Чувството винаги е приятно, когато някой засвидетелства симпатиите си към музиката, която представям. Поредната вечер от серията An Evening full of Funk, Soul, Jazz and Blues се отличаваше с по-масирано присъствие на парчета от дискографията на Mr. James Brown. Преди много години това име промени живота ми и след вчерашния JB маратон, днес ще сложа точката (поне за тази седмица) с поредната фънки хапка тук, във Funky Bites: Get Up Offa That Thing - сингъл на James Brown от 1976, издаден от Polydor.

Soul Brother Number One, Sex Machine, Mr. Dynamite, The Hardest Working Man in Show Business, The King of Funk, Minister of The New New Super Heavy Funk, Mr. Please Please Please Please Her, I Feel Good, и най-вече The Godfather of Soul - това са само част имената, с които James Brown е известен на света.

Думите никога не стигат, когато трябва да опишат един великан. И все пак: James Brown е роден на 03.05.1933 в южнокалифорнийското градче Барнуел. Той е един от музикантите, повлияли пряко върху еволюирането на госпъла и блуса в соул и фънк. Оставил е следа в развитието на почти всички музикални жанрове, характерни за Америка, а парчетата му са едни от най-семплираните от съвременните продуценти. Между другото през 1993 той изнесе концерт и пред българска публика в Зала 1 на НДК.

Кариерата на James Brown започва през 1953 с първата му група – the Famous Flames. Дебютният им сингъл Please, Please, Please от 1956 не успява да привлече достатъчно вниманието на публиката (по-късно ще го направи, но вече като солово изпълнение на Brown). След още 9 неуспешни сингли през 1958 се появява Try Me, която вече обръща погледите на всички към the Famous Flames. В един момент фигурата на James Brown започва да изпъква повече от тези на останалите членове – той е автор на повечето от песните и съответно изпълнява основните вокални партии, и така постепенно the Famous Flames се превръщат в негова поддържаща група.

Ранните записи като I’ll Go Crazy (1959) и Bewildered (1960) са госпъл повлияни R&B парчета, но още при техните аранжименти се забелязват белезите на фънка – години преди той да се оформи като самостоятелен музикален стил. Като следващ етап от еволюцията на стила на Mr. Dynamite може да се определи средата на 60-те. През 1965 излизат Papa’s Got A Brand New Bag и I Got You (I Feel Good), които разбиват всички класации и вече за всички е ясно, че е на път да се роди нов стил в музиката. Способността на James Brown да смесва простите R&B форми с живото темпо на джаза (както разбира се и още куп музикални елементи от различни стилове) е основната причина за характерното звучене на музиката му. Друга негова способност – да подбира най-подходящите музиканти за групата си (въпреки деспотичните си методи на ръководене, за които тук няма да говорим), води до създаването на един от най-значимите бендове в историята на фънка – the J.B.’s. Съставът от най-добрите му години включва Lewis Hamlin (тромпет), Maceo Parker, St. Clair Pinckney и Alfred "Pee Wee" Ellis (саксофон), Jimmy Nolen и Alphonso Kellum (китара), Bobby Byrd (вокал), John "Jabo" Starks, Clyde Stubblefield, Melvin Parker (барабани) и Fred Wesley (тромбон). Не бива да забравяме ролята на тези музиканти както за успеха на James Brown, така и за изграждането на основните характеристики на фънка.

В края на 60-те звученето на Mr. Dynamite придобива образа, с който ще остане завинаги в сърцата на феновете (и който лично на мен ми допада най-много) – парчета като I Got The Feelin’, Licking Stick (1968) и Funky Drummer (1969) започват да излизат едно след друго и да умножават феновете на James Brown след всеки следващ концерт. Те затвърждават нетрадиционния му дотогава начин на пеене – ритмичното полупеене, полуговорене, което дава основата на съвременното рапиране, доразвито в следващото десетилетие от хип-хоп културата. Освен това творчеството му е повлияло върху изключително голям брой негови сървеменници, сред които Sly & the Family Stone, Charles Wright & the Watts 103rd Street Rhythm Band, Booker T. & the M.G.'s, Edwin Starr, Temptations, David Ruffin и Dennis Edwards. От него се учи и невръстният тогава Michael Jackson.

Записите на James Brown от началото на 70-те са компилация от всички иновации за последните 20 години. Въпреки твърденията на някои критици, че през този период творчеството му се закотвя на едно място, точно тогава на бял свят излизат композиции като The Payback (1973), Papa Don't Take No Mess и Stoned to the Bone (1974), Funky President (People It's Bad) (1975) и Get Up Offa That Thing (1976), признати и до днес като едни от най-добрите му изпълнения.

В средата на 70-те години популярността на James Brown значително спада и музикантите от бандата му се започват да се отделят в странични проекти. Диско вълната се оказва неподходяща среда за неговите идеи и той така и не успява да прекрачи бариерата към успешна диско кариера (слава Богу). През 80-те се опитва да стъпи отново на крака с още няколко албума, но това не е онзи James Brown от 60-те и 70-те, каращ всичко живо да тропа с крака и да пляска с ръце.

James Brown никога не споделя с лекаря си своите здравословни проблеми и много често през дългата си кариера е излизал на сцената болен. На 25.12.2006 след поредното влошаване на здравословното си състояние той лежи в болничната стая, а до него са агентът му Frank Copsidas и приятелят му Paul Sargent. Изтощен до крайност, той прошепва думите I’m going away tonight, след което заспива, за да не се събуди никога повече. James Brown умира от сърдечна недостатъчност в следствие на усложнения при пневмония.

Това е историята на един велик музикант, разказана съвсем накратко и неизчерпателно. Този пост се оказа наистина дълъг, но се надявам сантиментът ми към James Brown да послужи като извинение за това. Иначе Get Up Offa That Thing е сингъл от критичния период (1976), когато Mr. Dynamite все по-често започва да поглежда към напиращото диско. Това динамично и танцувално парче е чест гост в моите сетове на живо и ето, че днес ще го чуем и тук, във Funky Bites. От Б-страната ще откриете Release The Pressure – продължение на Get Up Offa That Thing. Enjoy.

	James Brown - Get Up Offa That Thang .mp3
	Found at bee mp3 search engine

Peace & Funk

The O'Jays - I Love Music (Part 1 & 2)

Слънцето най-накрая успя да се пребори с дъждовните облаци и настроението на всички като че ли изгря заедно с него. Не мисля, че едното трябва да зависи от другото, но все пак някак по-различно е, когато навън е топло лято, а от тонколоните се носи приятна фънки музика. Парчето от виниловата ми колекция, която искам да споделя днес, се вписва доста добре в тази картинка, а освен това съм сигурен, че всеки, който чете тези редове, обича музиката. Така че поредната фънки хапка тук, във Funky Bites, е I Love Music (Part 1 & 2) на американската банда the O'Jays - сингъл, издаден през 1975 от Philadelphia International.

Групата е създадена през 1958 в Кентън, щата Охайо, където всичките петима членове от първоначалния състав - Eddie Levert, Walter Williams, William Powell, Bill Isles и Bobby Massey, са съученици в гимназията McKinley. Веднъж, след като присъствали на едно шоу на Frankie Lymon & The Teenagers, твърдо решават, че трябва да си направят своя собствена група. Първоначално се наричат the Triumphs, а през 1960 сменят името на the Mascots (талисманите). Дебютът им е през 1961 със сингъла Miracles, издаден от базирания в Синсинати лейбъл King. Песента впечатлява влиятелния кливландски ди джей Eddie O'Jay, който осигурява ефир за музиката им. В знак на благодарност, през 1963 групата се прекръства на the O'Jays. Под това име подписват с Imperial Records и съвсем скоро на бял свят се появява първият им сингъл, който влиза в класациите - Lonely Drifter. През 1965 Bill Isles напуска групата и останалите решават да не му търсят заместник. Така O'Jays стават квартет и по-късно същата година издават дебютния си албум Comin' Through. Оттогава до днес бандата не спира активната си дейност, като в дискогафията си има издадени над 25 албума. Разбира се през годините съставът на O'Jays претърпява неизбежните промени (в последните години членовете му са трима), но нито за миг групата не спира да създава музика.

I Love Music е парче от албума Family Reunion от 1975, като дотогава the O'Jays са били просто една малка част от голямото семейство на т.нар. Philly Soul - поджанр на соул музиката, развил се в областта на Филаделфия именно благодарение на лейбъла Philadelphia International. I Love Music е едно от първите парчета на Philly Soul банда, което поглежда към диското, и според мен комбинацията е повече от подходяща за посрещане на първия юнски уикенд. Песента е Б-страна (и всъщност разширена версия) на I Love Music (Part 1). Enjoy.

	the o'jays - i love music [1975].mp3
	Found at bee mp3 search engine

Peace & Funk