Funky 16 Questions (ноември, 2011): Roelant Hollander

Преди известно време един холандски музикант напуска родината си, за да заживее в нашата. Заменя една силно развита и непрекъснато прогресираща сцена с една силно стеснена и деформирана културна среда – тази на България. И слава Богу, че го е направил, защото в противен случай едва ли щяхме да се докоснем до таланта му.

Roelant Hollander от години е неделима част от варненската музикална сцена. Саксофонът му звучи в няколко различни проекта, за които е по-добре да разкаже самият той. Прави го в следващите редове, и то по най-подробния възможен начин. Това са най-дългите отговори, които някога съм получавал, и каквито едва ли някога ще получа отново... Което показва, че Roel освен в музиката е перфекционист и в даването на отговори.

Warning: If you’re not up for a long read, you’d better skip this “Funky 16 Questions” :)

Roel.

01. С какво се занимаваш?

Накратко: свиря на саксофон и композирам музика. По-конкретно: давам най-доброто от себе си, за да правя хубава музика. Знам, че “хубава музика” е субективен термин, така че, с други думи, опитвам се да правя музика и свиря преди всичко от сърце. И макар че като всеки друг и аз трябва да печеля, за да се издържам, опитвам се да остана верен на духа си и да не поставям под въпрос тази връзка заради парите. По-добре е да печелиш по-малко, но да си истински, отколкото да продадеш душата си за евтини комерсиални глупости.

02. Какво мислиш за ситуацията в България в твоята сфера на дейност?

Въпреки че изглежда, че ситуацията се подобрява, все още е тежко. Болшинството от българите фокусират вниманието си върху повърхностното “показване”, отколкото върху същността на нещата (която невинаги ни допада, но е истинска). На некомерсиалните артисти (тези, които правят това, което правят, защото го обичат, а не заради парите и славата) им е трудно в България. И докато българите спрат да се страхуват да бъдат себе си, артистите, които следват сърцата си, ще продължат да изпитват трудности.

Въпреки че Варна е най-хубавият (голям) град за живеене, тук e най-трудно да бъдеш себе си. Варна се превърна в едно от най-повърхностните места в България, с палми по главните улици и на плажа, чалга клубове и други евтини комерсиални заведения, пръснати навсякъде, и повече луксозни автомибили от всеки европейски град с подобни размери и население. Ако търсиш добра джази и грууви музика, най-добрите места във Варна са Cubo, Bolla, Studio 21 и клубовете за жива музика Menthol и Vintage 33. Има и още няколко малки заведения, които от време на време разчупват комерсиалните стандарти. Познавам града доста добре и смея да твърдя, че истински добрите музикални пространства в него се броят на пръстите на двете ми ръце. Градове като София и Пловдив са отворени за разнообразни събития и имат много по-развита сцена за некомерсиална музика.

03. Удовлетворен ли си от равнището, на което музикалната ти кариера се намира в момента? Какво още искаш да постигнеш?

Зависи как ще го погледнеш. Ако просто анализирам развитието си в сравнение с това на моите холандски колеги и приятели от университета, не мога да кажа, че съм стигнал там, където са те (и където искам да бъда и аз). Някои от тях вече са издали по няколко успешни албума и свирят на големи международни фестивали със свои групи или с различни известни музиканти. Разбира се ситуацията в Холандия не може да се сравнява с тази в България. Когато се преместих тук, замених една силно развита музикална и културна среда с малка, слабо подпомагана такава.

04. С кое от постигнатото до момента в музикално отношение си най-горд?

Гордостта не е емоция, с която съм особено свързан. Тя е отражение на егото, а правенето на музика е, най-общо казано, не индивидуално, а групово усилие. Дори и да свириш сам, в този процес е въвлечена и публиката. Когато правиш нещо наистина от сърце, няма място за егото. Или, иначе казано, колкото повече егото ти е свързано с това, което правиш, толкова по-малко сърцето ти е свързано с него. И, особено при музиката, вярвам, че сърцето трябва да бъде ядрото, от което блика енергията. Така че не “горд” е правилната дума, а “щастлив”. :)

Както и да е... През годините съм имал удоволствието да работя с прекрасни музиканти и диджеи от различни държави и националности и съм свирил в наистина страхотни клубове и фестивали. Най-скорошните от тези преживявания са изпълненията ми с JazzProfilactika в Sofia Live Club и Sozopol July Morning Festival.

Най-доброто предстои. J В момента работим над три продукта (две EP-та и един албум) с проекта DJazz и над едно ЕР с JazzProfilactika.

05. Как успяваш да балансираш между музикалните ангажименти и личните си отговорности?

Това е въпрос, за който повечето хора не могат да намерят правилния отговор. Все още и аз не съм намерил решение на този проблем.

Единственият начин да се доближиш до баланса е да се запиташ по какъв начин това, което правиш, рефлектира върху хората около теб. Имиджът и “престижът” (егото) така силно са се втъкали в разбиранията ни за живота, че са превърнали дори и споделянето на артистични идеи в състезание. И за да се добереш до върха, трябва да пожертваш всичко останало. Осъзнах това много отдавна и не искам да играя тази игра. Нямам претенции непременно да съм под светлините на прожекторите, нито пък да завладявам дадено място. Не съм най-добрият саксофонист или композитор, нито някога ще бъда, просто защото не искам да пожертвам заради това всичко останало в живота си. И без това изпитвам трудности в намирането на баланса между професията си, от една страна, и времето и енергията, които искам да отдам на семейството си, от друга.

Казват, че на върха е самотно. Така че защо да изхвърляш всичко, което имаш, за да изкачиш този връх, а там да няма нито един човек, който да знае, да разбира и да му пука за това кой си ти всъщност? С удоволствие оставям това на онези, които не откриват щастието извън музиката, и на хората, които не могат да контролират егото си.

06. Имало ли е момент, в който си искал да захвърлиш всичко и да спреш да се занимаваш с музика (и ако е имало, какво те накара да не го направиш)?

Много пъти, много, много пъти.

Първият път, когато това се случи, беше по време на следването ми в музикалния университет. Заради здравословни проблеми трябваше за кратко да прекъсна обучението си. След като се възстанових, трябваше да наваксам пропуснатото и да достигна нивото на състудентите си. След известно време се наложи да прекъсна отново и с неимоверни усилия успях да се върна. Това обаче ми коства толкова много енергия, че година по-късно прекъснах отново.

През тези трудни времена осъзнах, че единствените хора в живота ми, на които мога да разчитам, са семейството ми. Винаги съм бил отдаден на – ако не и обсебен от – идеята да стана велик саксофонист. Това понякога означаваше да ходя на рождени дни на роднините си, да пропускам семейни тържества и т.н. просто защото смятах, че отговорностите ми спрямо колегите ми музиканти и спрямо нашата музика са по-важни от семейството ми. Но когато се появиха проблемите, можех да разчитам именно на семейството си, а не на колегите. В този момент осъзнах, че животът е много повече от музика.

Четвъртия път, когато бях на крачка да се откажа да се занимавам с музика, беше след преместването ми в България. Надявах се да успея да си проправя път на варненската музикална сцена, но не успях да открия правилните хора, с които да работя. Години по-късно разбрах, че повечето музиканти от Варна са работили в чужбина по онова време, но тогава все още не го знаех. След няколко месеца толкова се отчаях, че поставих саксофоните си в кейсовете им и не се докоснах до тях в следващите 3 години. Казах си: “Това е. Опита, не се получи, забрави за това. Не си първият, провалил се в осъществяването на мечтите си. Приеми го и продължавай напред!” И така, за да си изкарвам прехраната, започнах да се занимавам с компютърен дизайн. Година по-късно обаче не можех повече да стоя далеч от музиката, така че започнах да правя бийтове и отново да композирам, но все още не исках да докосвам саксофоните.

С времето установих няколко връзки с музиканти във Варна и след 3 години без саксофони, взех сопрано саксофона си и започнах да репетирам, този път за гост изпълнение с етно-фюжън групата Лот Лориен. Макар че след това изпълнение саксофонът отново се озова в кутията си. Пак си казах да забравя сериозното занимаване с музика, което явно не ми е било писано.

Тогава, година по-късно, един приятел на мой приятел ме попита дали съм съгласен да се присъединя към една ска-кор банда от Варна. Помислих си: “Защо не, може би свиренето просто за удоволствие, без някакви цели и посоки, е точно за мен, може би точно тези големи очаквания са били грешката ми през всичките тези години”. И така, присъединих се към групата. Беше забавно... за кратко. Малко по малко започнах да не изпитвам удовлетворение от това да се размотаваме и да не даваме най-доброто от себе си. Знаех, че можем да свирим по-добре, да завършим някои парчета. Несъзнателно започнах да натискам другите музиканти да се усъвършенстват. Но повечето от тях не бяха за това в групата. Така че след около 8 месеца се отказах и саксофоните отново се настаниха в кутиите си.

Мина още една година без да свиря. Знаех, че трябва да направя нещо, защото свиренето наистина ми липсваше, но просто трябваше да разбера какво. От една страна, не биваше да правя музиката основна цел на живота ми, а от друга, не можех да правя музика просто за удоволствие и забавление, тъй като исках да се развивам. Така стигнах до решението да извадя саксофоните тогава, когато открия сериозни музиканти, които обаче не изискват от мен да зарежа всичко останало извън музиката...

Малко след като взех това решение ми се обади китаристът Чарли Гочев и ме попита дали бих искал да свиря заедно с него, DJ Ivo-But-Not и певицата Деси от Phuture Shock в клуб A-Lounge. Така се роди проектът Desi-re. Името му е комбинация от името на певицата ни и съкращението “re”, което, например при имейлите, означава “regarding” (“относно”).

В личния ми живот връзката ми приключи почти едновременно с края на Desi-re, така че беше време да започна да правя нещата по начина, по който искам. Реших да подновя проекта DJazz, който бях стартирал в Холандия и който е фокусиран около работата ми с диджеи. Също така се присъединих към една кавър банда, с която направих един курс на пасажерски кораб. Тогава ми стана ясно, че отсъствието от дома за по няколко месеца не е за мен. Обичам да пътувам, но не мога да понасям чувството, че не аз решавам какво, как и кога да свиря. Преди две години станах член на JazzProfilactika. 

Ето тук се намирам сега – DJazz и JazzProfilactika са двете ми основни цели в музикално отношение. И нямам намерение скоро да се откажа от музиката. 

Какво ме накара в трудните моменти да не се отказвам? На първо място подкрепата на семейството и на приятелката ми. Също така съпортът на моите “братя от други майки”: DJ JiJo, DJ Ivo-But-Not, DJ Emotion. Важна роля изиграха и моите колеги-музиканти и приятели Чарли Гочев и Венци Марков. А преди около година-две Иван “Bastardo” Бояджиев ми помогна да прекрача отвъд музикантството, в света на саунд инженеринга.

Какво ме накара след трудните моменти да се изправя отново? Знаеш ли, човек или е музикант, или не е. Има много и различни типове музиканти. Аз съм музикант и не мога да избягам от това, просто понякога ми трябва време, за да разбера от кой тип. :)

07. Кого/какво би посочил като своето най-голямо музикално вдъхновение?

Имената, които ще посоча по-долу, са на някои от най-великите музиканти в историята на джаза. Слушал съм интензивно тяхната музика през различни периоди от моя живот. Моето място като музикант не е до тях, нито в техните стъпки, нито пък в дългите сенки, които хвърлят... Моето място е сред публиката.

За мен: вдъхновение = бонбон за душата :)

Първите джаз саксофонисти, които чух, са Coleman Hawkins и Ben Webster. Когато бях на около 12, един от дядовците ми (който свиреше на орган) ми даде аудио касета с композиции на тези легендарни саксофонисти. И бях запленен! Другият ми дядо, който свиреше на кларинет, забеляза колко много се възхищавах на суинга и по-специално на тези двама джазмени и когато станах на 14 ми купи първия ми саксофон. Все още го помня, беше стар американски сребърен алт саксофон King.

След първия си период, в който слушах предимно саксофонистите Coleman Hawkins, Ben Webster и Johnnie Hodges, започнах много да слушам David Sanborn, след което преминах на Lou Donaldson и Maceo Parker. След това открих Cannonball Adderley, Hank Mobley и Dexter Gordon, а малко по-късно – Michael Brecker и Joshua Redman (последните няколко наистина ми взеха ума).

За всеки случай, ако някои от вас не са запознати с брилянтността на Michael Brecker, бих искал да споделя видео на един от най-любимите ми саксофонисти. Разбира се, цялата група е изумителна... но солото на Michael (започва на 9:36 мин.) е нещо друго!

Някои от вас може би се чудят защо в този списък не фигурират имената на John Coltrane и Charlie Parker. Е, въпреки че се възхищавам на работата им и смятам, че са изключително важни артисти за развитието на джаз саксофона, винаги са ме вдъхновявали в по-малка степен, отколкото гореизброените музиканти.

Сред другите групи и музиканти, които слушам често, са Miles Davis, Wynton Marsalis, Chet Baker, Roy Hargrove, Pat Metheny, Mike Stern, John Scofield, Michel Petrucciani, Chick Corea, Herbie Hancock, Marcus Miller, New Cool Collective / Benjamin Herman, State Of Monc.

А за проектите DJazz и JazzProfilactika се вдъхновявам от саксофонисти като Branford Marsalis (Buckshot LeFonque) и Courtney Pine (албума Back In The Day), както и музиканти и групи като Miles Davis (албума Doo Bop), Jazzmatazz (Guru), Urbanator, The Headhunters (Herbie Hancock), The Brecker Brothers, State of Monc, SFEQ, St. Germain / Soel и много други.

08. Кое е първото парче, различно от детска песничка, което чу през живота си (и за което имаш спомен)? Кога и къде се случи това?

Първата музика, която прикова цялото ми внимание, беше класическата музика, особено звукът на цигулката (в резултат на което от 6 до 12-годишна възраст свирих именно на цигулка). Но не мога да се сетя за композициите или композиторите, беше твърде отдавна.

Следващите важни записи, които чух през живота си, беше албумът на лейбъла Verve Coleman Hawkins encounters Ben Webster (1959), с Oscar Peterson (пиано), Ray Brown (бас), Herb Ellis (китара) и Alvin Stoller (барабани). От другата страна на касетата беше албумът Very Saxy (1959, Prestige Records) с Eddie “Lockjaw” Davis, Buddy Tate, Coleman Hawkins и Arnett Cobb – четирима тенор саксофонисти, с които свирят още Shirley Scott (хамонд орган), George Duvivier (бас) и Arthur Edgehill (барабани). От момента, в който чух тези записи, най-голямата ми мечта е да свиря на саксофон... :) Притежавам и двата албума на компактдискове, но искам да намеря и грамофонните плочи, защото тези записи превърнаха живота ми в това, което е той днес.

09. А кое е последното парче, което чу до този момент (или което слушаш в момента)?

Хаха, това е “Spherical” на The Brecker Brothers (от албума Barcelona, 1992). Напоследък слушам това парче доста често. То е едно от малкото, на които не мога да се наслушам. Рядко попадам на композиция, която мога да изслушам няколко пъти един след друг. Когато копирах и “пейст”-нах този линк два отговора по-нагоре, започнах да го слушам. Сега е третият път подред, в интерес на истината в момента Michael разцепва със солото си... :)

10. Опиши любимата си музика.

Ще цитирам John Dewey: “ако всички значения биха могли да бъдат изразени с думи, тогава изобразителното изкуство и музиката нямаше да съществуват. Има ценности и значения, които могат бъдат изразени само чрез непосредствени визуални и звукови средства... и да се пита какво означават в смисъла на нещо, което може да бъде въплътено в думи, означава да се отрича тяхното съществуване.”

За да отговоря на въпроса ти, ще добавя само още нещо. Обичам музика, която е “out of the box”, която разбива стандартите и ограниченията на имиджа и на стила. Като цяло харесвам “фюжън” или “кросоувър” между различни стилове... Защо да се придържаш само към един стил, когато можеш да бъдеш свързан с много?

11. Има ли парче или албум, което/който можеш да слушаш по всяко време?

Не. Всяка музика, която слушам, провокира специфични емоции и мисли. Така че от настроението ми зависи каква музика ще слушам. Разбира се, има албуми, които слушам по-често от останалите. Сред любимите ми албуми за всички времена са (в произволен ред):

Somethin’ Else – Cannonball Adderley & Miles Davis

Cannonball's Bossa Nova – The Cannonball Adderley Quintet

Soul Station – Hank Mobley

Workout – Hank Mobley

Return of Brecker Brothers – Brecker Brothers

Out of the Loop – Brecker Brothers

Two Blocks From The Edge – Michael Brecker

American Dreams – Charlie Haden with Michael Brecker

Doo Bop – Miles Davis

Elastic – Joshua Redman

12. Кой музикален носител харесваш най-много? Защо?

Не обичам да слушам звук с лошо качество. Така че предпочитам компактдисковете. Харесвам повече начинът, по който записите звучат на винил, ако грамофонът е много добър, дозата е с високо качество и плочата е в перфектно състояние. От дигиталните формати предпочитам flac пред mp3 (емпетройките трябва да са поне стерео, с битрейт 256 kbps и семплираща честота 44100 Hz).

13. Според теб какво губят и какво печелят музикалните фенове от интернет?

Най-голямото предимство е лесният достъп. Можеш да откриеш страхотни музиканти, издания и музикални жанрове от целия свят, да излезеш извън локалната сцена. Недостатъкът (за някои) би могъл да бъде голямото количество информация, споделена в мрежата. Само за ден се публикува толкова много музика, че понякога е трудно да откриеш нещо, което харесваш.

14. Кое е най-значимото за теб събитие с твое участие (и като изпълнител/организатор/промоутър/собственик на клуб и т.н., и като фен)?

Труден въпрос... Като фен съм гледал на живо много от големите музиканти, особено докато живеех в Холандия. Има толкова много клубове и фестивали. Някои от най-хубавите ми преживявания са на North Sea Jazz Festival който посещавах редовно, преди да се преместя в България (7 години подред бях на всичките три фестивални дни).  Това бяха любимите ми дни от годината, които очаквах с нетърпение много месеци по-рано. И когато излезеше програмата, с часове планирах кои изпълнения да посетя. Прекрасни времена, страхотни спомени!

От всички концерти на този и други фестивали, зали и клубове, в момента се сещам за тези на: Herbie Hancock, Roy Hargrove, Michel Petrucciani, Joe Henderson, Sonny Rollins, Michael Brecker, The Brecker Brothers, Branford Marsalis (Buckshot LeFongue), Guru’s Jazzmatazz, Kenny Garret, Gerry Mulligan, Lionel Hampton, Yellowjackets, David Sanborn, Marcus Miller, Lou Donaldson, Dee Dee Bridgewater & Ray Brown trio, Diana Krall, James Brown, Maceo Parker, Santana, Mike Stern, John Scofield, Chick Corea (acoustic band), Jamiroquai, Tower of Power.

Колкото до моите концерти като изпълнител, като че ли няма един, който мога да отделя от останалите. Спомням си първото си изпълнение със ска бандата, с която свирих в Холандия на Noise Festival през 1996. Спомням си също и изпълнението си с дръмендбейс формацията GNA (Genius Needs Attemtion) пред около 3000 ученици. От по-скорошните гигове този с JazzProfilactika (заедно с DJ JiJo и Vito Giacovelli) в Sofia Live Club остави у мен много позитивни емоции.

15. В наши дни диджеите са известни почти колкото изпълнителите, чиито парчета пускат. Какво е мнението ти по този въпрос и мислиш ли, че това е заслужено?

Зависи. Добрата диджейска работа е много повече от напасвване на темпото и преместване на кросфейдъра. Добрият диджей е запознат със съвместимостта на тоналността и груува на парчетата и умее да “усеща” публиката. Добрият диджей също така умее да открива правилния музикален материал и да изгражда “репертоар” от него.

Някои музиканти смятат, че заради съществуването на диджеите техните възможности за печалба намаляват. Отчасти това е истина. В миналото, когато още е нямало грамофонни плочи и диджеи, музикантите са вършели всичко. Те са били нещо като “аналогови диджеи в реално време”, свирейки музиката, която хората са искали да слушат и да танцуват на нея.

Когато се появяват плочите и по-късно компактдисковете, продажбите на албуми са помогнали на музикантите да печелят повече пари и да бъдат по-малко зависими от живите изпълнения. Първоначално диджеите са пускали музика на места, където музикантите така или иначе не са свирели, така че това не им е застрашавало доходите, вклчючващи и продажбите на албуми. Днес обаче един музикант не може да се изхранва само от продажби – главно заради нелегалния интернет даунлоуд. Така че за музикантите основният източник на доходи остават живите участия. Именно там е съперничеството с диджеите. Хонорарът на един диджей е по-малък от този на цяла група, освен това той има по-малки инвестиции в техника (няма нужда от сценично оборудване като микрофони, кабели, смесителни пултове, ефект процесори и т.н.). Също така диджеят може да си изгради на практика безграничен “репертоар”, той е по-гъвкав стилово и може да свири без да спира много по-дълго от една група. Е, кого ще наемеш? За повечето мениджъри на барове и клубове този избор е лесен.

Разбира се, по-голямата част от електронната музика е създадена, за да бъде изпълнявана в автентичната си форма, от диджеи, а не от музиканти. Някои диджеи работят заедно с музиканти, създавайки микс между електронната и акустичната музика. Всъщност някои диджеи са превърнали своя хардуер в нов инструмент, добавяйки скречове в музиката. Това е естествен резултат от прекрачването извън ограниченията на традиционните/акустичните инструменти и физическите възможности на музикантите. Диджеите от тази последна категория заслужават слава, също както и музикантите, изпълняващи тяхната музика. Това е признание за техните умения и музикален вкус.

16. Благодаря ти за отделеното време. Защо прие да отговориш на въпросите?

Удоволствието е мое, ти и твоето радио шоу винаги сте подкрепяли проектите с мое участие, така че и вие имате моята подкрепа, това е най-малкото, което мога да направя.

LINKS:

Roellant Hollander Official

Roellant Hollander @ soundcloud

DJazz

JazzProfilactika

Sober and Sobar

www.soberandsobar.com